Присъствието на една творческа личност в живота на обществото се изразява с въздействието на нейните идеи и със способността им да се превърнат в културна традиция. Когато обаче вместо присъствие има знаково отсъствие – това вече е проблем на духовната зрялост на обществото. Израз на такова несъответствие е творческата участ и житейската драма на един от най-значимите изследователи на българската литература, на славянството и на славянската словесност – професор Борис Йоцов.
Жертва на политическата конюнктура през 1945 г., осъден от Народния съд и разстрелян заради участието си в кабинета на Богдан Филов, Борис Йоцов остава десетилетия непознат за българската хуманитаристика. Неговото богато по обем и интелектуален заряд творчество е инкриминирано, а това лишава поколения филолози, социолози, историци, проучващи българската литература и славянските литератури, от един високо ерудиран прочит на литературните явления и историкокултурните процеси между двете войни.
Избранник на професор Боян Пенев, Б. Йоцов специализира славянска филология в Прага в периода 1923-1925 г. и тази специализация дава началото на неговите интелектуални усилия, продължили през целия му живот. Тя предопределя пътя му на един от първите български слависти, поема Катедрата по “Славянски литератури” от своя професор и две десетилетия чете лекции по славянски литератури, по руска и съветска литература, изследва автори и процеси ,пише за чешки автори, за Ф. М. Достоевски и други руски гласици – изгражда се като един от първите слависти и русисти в българската хуманитарна мисъл от първата половина на ХХ век. Търсенето на възможните зависимости между явления и творци го насочва и към българския литературен процес, в който той проучва и първосъздателите на българския литературен канон, и някои маргинални автори.
Така Борис Йоцов застава сред първите изследователи на българо-славянската взаимност като Иван Д. Шишманов, Боян Пенев и Йордан Иванов, изкушен е от двата възможни научно-познавателни стереотипа – „славяните за нас” и „ние за славяните”, като им посвещава немалко проницателни изследвания, които съвременната наука би определила като компаративистични. Като израз на почитта му към неговия ментор Боян Пенев, Б. Йоцов подготвя за печат от стенографските си бележки и с помощта на Дора Габе лекциите на обичания университетски професор, които излизат в четири тома „История на новата българска литература” (1936).
С изследванията си от първата половина на ХХ век Борис Йоцов сякаш предусеща явления, процеси и методологически насоки, които вече днес, много след втората половина на същия век, са актуални и значими за съвременните хуманитаристични дирения.
Като учен – българист и славист – Борис Йоцов има мащабно по обем и изследователски идеи творчество, което обхваща два века от историята и културата както на българския народ, така и на славянските народи – XIX и XX в.
КОЙ Е БОРИС ЙОЦОВ?
Борис Йоцов – член на БАН, член на Българо-чехословашката взаимност, на Дружеството на руските писатели и публицисти, подпредседател на Славянското дружество в България, ръководител на катедра „Славянска филология” в Софийския университет, директор на Народния театър и т. н. – е личност с огромен влог в българската културна и история. Когато става министър на просветата в правителството на своя университетски колега професор Богдан Филов – от 11 април 1942 до 1 юни 1944 г. – Борис Йоцов сякаш избира печалния край на своето житейско битие. Същевременно, като действащ министър той има заслуги за българския културен и интелектуален живот – негови са решенията за кооперативен строеж на читалищни сгради, предложените правилници за стипендии, за създаване и прилагане на закон за детската и младежката литература, за построяване на общежития за даровити деца в София, за нововъведения в институтите за първоначални учители в България, за Държавната музикална академия; съдейства за откриване на отделение по фармация и зъболекарство към медицинския факултет в София; той подкрепя приемането на първия закон за български библиографски институт, бори се за единна политика на учебниците и учебните помагала и много други.
Затова необходимостта да се изучава творческото дело на Борис Йоцов е актуална и навременна – тя е предизвикана както от неговото новаторство като учен и изследовател на фигури и тенденции в българския литературен развой и в славистиката, така и от неговата интелектуална готовност да се проследяват явления и творби, които носят заряда на осъществени взаимодействия между славянските литератури и култури.
Днес трябва да се познават неговите изследвания, които за времето си променят българската интелектуална мисъл, откривайки пред нея хоризонтите на сравнителното изучаване на литературите: „Български страдания и борби за свобода в славянската поезия” (1935), „Братя Миладинови и Чехия” (1934), (Т. Г. Масарик и неговият идеал за нова Европа”(1930), „Славянските литератури и славянското съзнание в България” (1929) и много други.
Същевременно, изследванията на Борис Йоцов върху българската литература от XIX и ХХ век – от Паисий Хилендарски до Пенчо Славейков, автори, изграждащи българския литературен пантеон – внасят в българската литературна история новаторски подходи, очертават концептуално литературния развой на възрожденското време, търсейки опорите и пречките в неговия път. Обемните студии, предхождащи съчиненията на авторите – Паисий, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Петко Славейков, Нешо Бончев, Илия Блъсков и други или отделни текстове като „Българското историческо съзнание по време на възраждането” (1938) и т.н., както и много публикации в съвременния научен печат променят представата за тези автори и творби, разширяват кръгозора на българската интелектуална мисъл, залагайки на мащаба на споделените идеи, опрян върху филологическа прецизност. Знаменателна е оценката, каквато навремето строгият Александър Теодоров-Балан произнася за изследването на Йоцов върху творчеството на Нешо Бончев: „Подир Йоцова може да се яви още нещо книжовно за Нешо Бончев и по-хубаво, но по-пълно и основателно – надали” (1930).
Затова сме убедени, че днешното време трябва да се погрижи значимото и непреходно в своите идеи творческо дело на Борис Йоцов да не заглъхва. То се нуждае от цялостно издаване, осмисляне, обглеждане, от аналитично ситуиране в българския и в европейския литературен развой.
Израз на такава грижа е и предлаганият изследователски проект: „БЪЛГАРСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ПАНТЕОН И СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ В НАУЧНОТО НАСЛЕДСТВО НА БОРИС ЙОЦОВ: РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ИДЕИТЕ”.